КАК ДА ИЗБЕГНЕМ КАПАНИТЕ НА СТРЕСА

КАК ДА ИЗБЕГНЕМ КАПАНИТЕ НА СТРЕСА

Стрес, стрес, стрес. Отвсякъде чуваме тази дума, докато накрая ни затрупа съвсем и няма да можем да дишаме. И какво е всъщност стресът. Това е, когато нашите желания и свръхцели се сблъскат челно с нашите възможности и време. Защото вместо ние, като едни нормални човешки същества да си поставяме реалистични желания , какво правим. Обхващат ни грандомански идеи, в кратък срок, с максимални усилия. Държим се като едни ултраси и после се чудим откъде ни е дошло. И за къде бързаме толкова." Времето не стига. Нямам време. Бързам..." Все изрази, които чуваме непрекъснато. Чувстваме се притеснени, притиснати отвсякъде.Какво да направим.

Някои трикчета

Първо - като имаме някаква макси цел да я раздробим на по-малки цели. Всяка стъпка да се осъществява в приемливо време, без бързане, което предполага сегментите да бъдат в човешки размер. И така стъпка по стъпка, ще видим, че става и без нерви, времето ще стига и светът няма да свърши. Когато раздробим така нещата, няма да се притесняваме, а дори ще бъдем доволни от превземането на всяка мини цел. Ще се чувстваме удовлетворени. Доволни . Защото ще виждаме в завършен вид всеки етап - т.е свършената от нас работа и най-важното - има резултат.

Второ - когато имаме желания, които на всяка цена искаме да станат, живеем не в целта, не в решението, а в намерението. Т.е знаем си целта, желаем я , но не на всяка цена, полагаме усилия, но в нормални граници и най-важното живеем така все едно вече е станало. Изпитваме емоции, които бихме изпитвали, ако се е осъщаствило. По този начин измествме центъра от неподходящото място и намаляваме напрежението, което ще ни пречи за осъществяването.

Трето -да избягваме състезателния елемент. Ех, това състезание на всяка цена, с всеки и всичко. И какво ще докажем така, колко сме велики? Да, движеща сила е, но когато е прекалено е вредно за здравето. Познавам хора, които са толкова пристрастени към емоцията на състезанието, че като липсва такова, започват да се състезават със себе си. Това не е лошо, защото така преодоляваш себе си, но да е в по-мек вариант, не като болна амбиция. А иначе се изражда, като започват сами да си вдигат летвата, още и още...докато перфекционизмът и амбицията не им изпие силите.

Да се наслаждаваме на малките неща

Да се придържаме към умерените и приемливи граници в нашия живот. Няма какво и на кого да доказваме. Самият факт, че сме на тази земя сега и си вършим нещата, както трябва, грижим се за когото трябва, плащаме си данъците е напълно достатъчно. Който иска да бъде нон стоп стресиран, моля, знае как става.

Ние обаче, с вас, не искаме така да ни мине животът. Ние ще отделим време и за наглед семпли неща - Виж слънцето как хубаво свети, а птичките, виж ги, колко са волни и свободни, ами човекът, който ти се усмихва на улицата, да се усмихнем и ние. Искаме да усетим топлината на слънчевите лъчи, капките дъжд по лицето, аромата на цветята, да чуем смеха на децата, да ги щипнем радостно по бузките, като минават покрай нас. Не искаме да сме зомбита, отминаващи всичко хубаво в този живот с безразличие, защото няма време./tekst Zvetanka Shahanska/