View this site in your language!

Вдъхновяващи истории


СЕДЕМ ГОДИНИ
Животът ми нанесе рана още при раждането ми,половината ми лица е парализирано по рождение. Учителите ми ме считаха за умствено изостанал,а майка ми ме изостави като малък. В продължение на седем години,седем дълги гладни години,агенти и продуценти вкупом твърдяха,че първо трябва да поема по пътя на актьора и после на сценариста. Късаха ме на кастингите,още преди да съм си свалил палтото,а продуцентите изхвърляха сценариите ми в кошчето,преди да са прочели и дума. Преглъщах сълзите си на работа. Чистех клетките на лъвовете в зоопарка, кълцах им месо. Седем дълги тежки години. Седем години сълзи,пот и вяра в себе си. Нищо няма да разберете,докато не преминете през период на отчаяние. А после? После цяла година живях с 1600 $ И написах Роки. Вярвайте в себе си и обичайте майка си. Никой никога няма да ви обича повече от нея!
/Силвестър Сталоун/


*********************************************************************************

СЪДБА

СЪДБА

Всичко, което правиш, ти се връща. Флеминг бил беден шотландски фермер. Един ден, докато се опитвал да изкара прехраната за семейството си, чул викове от близкото тресавище. Оставил инструментите си и се затичал нататък. Там, затънало до кръста в черна тиня, се мъчело да се освободи ужасено момче. Флеминг го спасил от бавна и мъчителна смърт. На следващия ден луксозна карета спряла пред къщурката на селянина. Елегантно облечен господин слязъл от нея и се представил, обяснявайки, че той е бащата на спасеното момче. "Искам да ти платя" – казал богаташът. – "Ти спаси живота на сина ми". "Не мога да приема пари за това, което сторих." – казал фермерът, отхвърляйки предложението. В този момент през вратата на семейната колиба излязъл синът на фермера. Богаташът попитал: "Това твоят син ли е?" Фермерът отговорил гордо: "Да." Богаташът направил предложение да обучи сина на селянина на същото ниво, както собствения си син. "Ако момчето прилича на баща си, когато порасне, той без съмнение ще стане човек, с когото и двамата ще се гордеем." – казал той. Така и направил. Синът на фермера посещавал най-добрите училища и завършил най-престижния медицински университет в Лондон. По-късно той станал известен – Сър Александър Флеминг, откривателят на пеницилина. След години синът на богаташа, който бил спасен от блатото, се разболял от пневмония. Пеницилинът спасил живота му! Името на богаташа е лорд Рандолф Чърчил, а името на сина му – Сър Уинстън Чърчил/източник ФБ//01.02.2012г/



***********************************************************************************
ЕДНО МЕСТЕНЦЕ В ГОРАТА/Хорхе Букай/

В тази история се разказва за един прочут хасидски равин: Баал Шем Тов.

Баал Шем Тов бил много известен в общността си, защото всички казвали, че е толкова милостив човек, тъй добродушен, непорочен и чист, че когато говорел, Бог се вслушвал в думите му.
Бил възпитан в традицията на родното си място, според която всички, които имали неизпълнено желание или се нуждаели от нещо, което не били успели да постигнат, отивали при равина.
Баал Шем Тов ги събирал веднъж в годината, в нарочен ден, който сам избирал. И водел тези хора до едно определено място насред гората, което познавал.
Легендата разказва, че като стигнели там, Баал Шем Тов запалвал огън от съчки и листа по много особен и красив начин, след което много тихо, сякаш сам си говорел, произнасял някаква молитва.
И разказват...
Че Бог толкова харесвал думите, които изричал Баал Шем Тов, бил толкова запленен от огъня, запален по този начин, така възлюбвал хората, събрани на онова място в гората...че не можел да откаже на молбата на Баал Шем Тов и изпълнявал желанията на всички, които се намирали там.

Когато равинът умрял, хората осъзнали, че никой не знаел думите, изричани от Баал Шем Тов по време на общата им молитва.
Но познавали мястото в гората и знаели как да запалят огъня.
Веднъж в годината, следвайки традицията, установена от Баал Шем Тов, всички, които имали някаква нужда или неизпълнено желание, се събирали на същото място в гората, запалвали огъня по начина, който били научили от стария равин, и понеже не знаели думите на молитвата, изпявали някоя песен, рецитирали псалм, или просто се гледали и си говорели за разни неща на същото онова място около огъня.

И разказват...
Че Бог толкова харесвал запаления огън, мястото в гората и събраните хора... че макар никой да не казвал подходящите думи, пак изпълнявал желанията на всички, които се намирали там.
Времето минавало и от поколение на поколение мъдростта постепенно изчезвала...

И ето ни нас.

Ние не знаем къде се намира онова място в гората.

Не знаем кои са думите...

Не знаем дори как да запалим огъня по начина на Баал Шем Тов...

Въпреки това, знаем нещо друго.

Познаваме тази история.

Познаваме тази приказка...

И разказват...

Че Бог толкова обича тази приказка,
толкова обича тази история,
че стига някой да я разкаже
и някой да я изслуша,
и Той, зарадван,
ще зачете всяка нужда
и ще изпълни всяко желание
на всички, които споделят този момент...

Така да бъде...






********************************************************
СЛЕД 20 г. МОМЧЕ ОТКРИ МАЙКА СИ ЧРЕЗ "ФЕЙСБУК"

Когато момчето видяло профила на биологичната
си майка във "Фесбук", написало: "Извинявай,
може би ще ти прозвучи странно, но мисля, че
си ми майка. Чудех се дали ме помниш"



След като бил даден за осиновяване, Даниел Ийв си мислeл, че никога няма да разбере коя е истинската му майка.

20 години по-късно обаче той я открил, благодарение на "Фейсбук", пише британският в. "Дейли мейл".

Момчето винаги е знаело, че е осиновено, но не е и предполагало, че някога ще открие истинското си семейство.

За първи път той разбрал нещо повече за майка си от медицинска сестра, с която случайно се срещнали в болницата.

"Каза ми, че ме е познала по името. Преди 22 години тя е била стажантка и за първи път е станала свидетел на процедура по осиновяване. Затова съм се запечатал в съзнанието й."
още по темата

След това сестрата казала на Даниел, който сега живее в Ливингтън, че всъщност се е родил в болница в Честърфийлд.

Той проверил името на евентуалната му майка в болницата и потърсил жената в социалната мрежа - там се появило само едно име.

"Без изобщо да се замислям, кликнах върху профила й и й изпратих лично съобщение. Спомням си, че й казах:

"Извинявай, може би ще ти прозвучи странно, но мисля, че си ми майка. Чудех се дали ме помниш."

Три дни по-късно жената му върнала отговор:

"Когато прочетох думите ти, мило момче, се разплаках."

Двамата се срещнали още на следващия ден и тя го представила на семейството си, включително на брат му Адам (бел. ред. жената – Катрин Гаунт сега е на 40 години, омъжена е и има три деца).

"Даниел и Адам са като две капки вода. Трябва да благодаря на "Фейсбук" че ми върна сина“, казва жената.

За 22-ия си рожден ден пък Даниел написа на стената си: "Винаги съм вярвал, че "Фесйбук" служи, за да откриеш стари приятели от училище и да се посмееш малко. Но за мен поднови връзката с човек, когото мислех, че съм изгубил завинаги... моята биологична майка"./http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4002311/

************************************************************************************
ОБСЛУЖВАНЕ С УСМИВКА

Един мъж написал писмо до малък хотел, намиращ се
в едно градче на Средния изток, където смятал да
отседне по време на почивката си. Той писал:

Много бих желал да доведа кучето си. То е чисто
и се държи много добре. Бихте ли позволили то
да остане в моята стая през нощта?

Собственикът на хотела изпратил отговор незабавно,
в който се казвало:

От много години поддържам този хотел. Никога
не съм имал случай куче да открадне хавлии, завивки за легло,
сребърни прибори или картини от стените.
Никога не ми се е налагало да гоня куче през нощта за това,
че се е напило и нарушава реда. Никога
не се е случвало куче дя избяга, без да си плати
сметката.
Така че вашето куче е добре дошло в хотела ми. И
ако то може да гарантира за вас, вие също сте добре дошъл.Very Happy

Карл Албрехт и Рон Зенки

************************************************************************************

ЗАРАДИ ТЕБ ЛИ СЕ РАЗЛЮЛЯ ЗЕМЯТА?/"

Пилешка супа за душата” / Джак Канфийлд, Марк Хансен /

Единадесетгодишната Анжела била поразена от болест, която обезсилва тялото и нервната система. Не можела да ходи, а и останалите и движения били ограничени. Лекарите не хранели особени надежди за нейното възстановяване. Прогнозата им била, че тя ще прекара останалата част от живота си в инвалидна количка. Обяснили и, че малцина са успели да се върнат към нормален живот след тази болест. Но малкото момиченце било неустрашимо. Докато лежала там, на болничното легло, Анжела тържествено обещавала пред всеки, който желаел да я изслуша, че някой ден отново ще ходи.
Преместили я в специална болница за рехабилитации близо до залива на Сан Франциско. Използвали всички възможни лечения. Терапевтите били очаровани от непобедимия и дух. Те я научили как да си представя - да си представя, че ходи. Ако не можело да се постигне нищо друго, това поне и давало надежда и нещо конкретно, с което да се занимава през дългите часове, които прекарвала будна в леглото. При различните терапии Анжела напрягала всичките си физически сили: и в процедурите, придружени с воден масаж, и в часовете за упражнения. Докато лежала, тя се концентрирала и използвала въображението си, за да си представя, че непрестанно се движи, движи, движи!
Един ден, докато се напрягала с всички сили да си представи, че краката и отново се движат, сякаш станало чудо - леглото помръднало! То започнало да се движи из стаята! Тя извикала:
- Вижте какво направих! Вижте! Вижте! Успях! Помръднах! Аз се движа!
В този момент, разбира се, всички останали в болницата също викали и тичали да се спасяват. Хората пищели, оборудването падало, чупели се стъкла - земетресение люлеело Сан Франциско. Но не казвайте това на Анжела. Тя е убедена, че е успяла. И сега, самоняколко години по-късно, тя отново е на училище. Ходи със собствените си крака. Без патерици, без инвалидна количка. Нали разбирате, всеки, който може да накара земята между Сан Франциско и Оукланд да се разлюлее, може да се справи с някаква си незначителна болест, нали?

Ханок МакКарти
************************************************************************************

ОКОТО НА ДЕЛФИНА/“Пилешка супа за душата” / Джак Канфийлд, Марк Хансен /


Бях сама на около дванадесет метра под водата. Знаех, че не трябва да тръгвам сама, но бях достатъчно опитна и реших да пробвам. Нямаше силно течение, а водата беше така топла, бистра и примамлива. Когато обаче изведнъж ми се схвана мускул, осъзнах колко глупаво бях постъпила. Не бях много разтревожена до момента, в който получих и спазми в корема. Опитах се да махна колана с екипировката, но така се бях превила, че не можех да го откача. Потъвах и все повече и повече започвах да се плаша, неспособна да се помръдна. Успях да видя часовника си и разбрах, че имам още малко време, докато ми свърши въздухът. Опитах се да разтрия корема си. Не носех водолазен костюм, но не успях да се изправя достатъчно, за да достигна с ръце схванатите мускули.

„Не мога да свърша по този начин — помислих си. — Имам още много неща да правя." Не можех да умра просто така, без никой да разбере как е станало. И започнах да се моля: „Нека някой ми помогне!"

Онова, което се случи, ме завари неподготвена. Изведнъж усетих докосване под мишницата и веднага си помислих: „О, не, акули!" Изпитах ужас и отчаяние. Но ръката ми бе повдигната със сила. Пред очите ми се появи едно око — най-прекрасното око, което можех да си представя. Кълна се, че се усмихваше. Беше око на голям делфин. Оглеждайки се в него, бях сигурна, че съм спасена.

Той се плъзна напред, гръбната му перка беше под мишницата ми, а ръката ми — върху гърба му. Отпуснах се. Бях го прегърнала и се чувствах сигурна на гърба му. Усещах как той ми даваше някаква сигурност, а и по някакъв начин ме лекуваше, докато ме издигаше нагоре. Коремните ми мускули се отпуснаха.

Щом изплувахме на повърхността, той ме затегли към брега. Доплувахме до място, където водата беше толкова плитка, че се разтревожих за него. Избутах делфина назад, където той ме изчака — наблюдаваше, предполагам, за да се увери, че всичко е наред.

Почувствах се като преродена. Свалих колана, кислородната бутилка и всичко от себе си и се върнах по-навътре в океана при делфина. Почувствах се толкова лека, свободна и жива, че исках да усетя тази свобода, като си поиграя във водата под слънчевите лъчи. Делфинът се приближи и започна да си играе във водата около мен. Доста по-навътре видях още много делфини.

След малко той ме върна на брега. Бях страшно уморена, готова да припадна от умора. Като се увери, че съм в безопасност, където водата е най-плитка, той се обърна настрани, гледайки ме с едно око. Вероятно доста дълго време останахме така в безмълвно съзерцание, докато през ума ми минаваха спомени. След това той издаде прощален звук, заплува към останалите и всички си заминаха.

Елизабет Гауейн

3 коментара:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...